Захарният диабет или Diabetes mellitus е социалнозначимо, метаболитно, наследствено хронично заболяване. То се дължи на абсолютен или относителен недоимък на инсулин. В резултат на това нивата на кръвната захар се покачват драстично и след по-дълъг период от време могат да настъпят увреждания на кръвоносните съдове и на нервната система.
Захарният диабет се появява на базата на хипокинезия и прехранване. Съществуват различни типове захарен диабет – тип 1, тип 2, гестационен диабет, стероиден диабет, MODY (Maturity-onset diabetes of the young), LADA (Latent autoimmune diabetes in adults), но основните типове са тип 1 и тип 2.
Диабет тип 1 или т.нар. ювенилен диабет представлява инсулин-зависим захарен диабет. Проявява се основно при деца и юноши. Основното в патогенезата е разрушаването на бета-клетките на Лангерхансовите острови на панкреаса в резултат на автоимунен инсулинит с инсулинов недоимък. Именно инсулиновият дефицит налага заместителна терапия. Основният рисков фактор за развитие на диабет тип 1 е генетичната предиспозиция – около 20% от диабетиците от тип 1 съобщават в анамнезата за наличие на фамилна обремененост и над 90% са носители на гените DR3 и DR4 от HLA-системата. В резултат на автоимунния процес възниква инфилтрация на Лангерхансовите острови с автореактивни Т-лимфоцити, автоантитела срещу островните клетки (ICA) и автоантитела, насочени срещу инсулина (IAA). При 80% от пациентите се установява наличие на антитела срещу глутаматдекарбоксилазата на бета-клетките. ICA и IAA могат да бъдат доказани години преди изявата на диабета.
Инсулиновият дефицит понижава проникването на глюкоза в клетките, съпроводено с вътреклетъчно гладуване за глюкоза и извънклетъчен излишък на глюкоза. Вътреклетъчният глад за глюкоза води до образуването ѝ от невъглехидратни източници – активира се процес на глюконеогенеза.
Нивата на глюкоза в кръвта се покачват поради извънклетъчния ѝ излишък. Развива се хипергликемия. Когато концентрацията на глюкоза в кръвта е висока, се надвишава транспортният максимум на бъбреците. Глюкозата не може да се реабсорбира, екскретира се с урината – развива се глюкозурия. Глюкозата е осмотично активно вещество – привлича вода и намалява нейната реабсорбция. Резултатът е повишено производство на урина (полиурия) и загуба на течности. Настъпва дехидратация и увеличена жажда (полидипсия), съпроводени с прием на голямо количество течности. Ускоряват се катаболитните процеси – разграждат се мазнините, триглицеридите. Нарушава се и протеиновата синтеза. При пациенти с диабет тип 1 се наблюдават загуба на тегло, умора, намалена работоспособност, нарушения на зрението, сърбеж, инфекции, нарушения в потентността, аменорея.
Диабет тип 2 се среща по-често в сравнение с тип 1. Налице е генетична предиспозиция. Характерен е за пациенти със затлъстяване (най-често централен тип). Други рискови фактори са инфекции и травми. Два патологични процеса определят развитието на болестта – нарушена секреция на инсулин и инсулиновата резистентност. Причините за инсулиновата резистентност са дефект на инсулиновите рецептори или затруднено усвоявяне на глюкоза от клетките и тъканите. При здрави хора върху клетъчната мембрана се наблюдава само една изиформа на рецептори за инсулин – HIR-A, а при диабетици изоформите са две – HIR-A и HIR-B.
Клиниката на диабет тип 2 се проявява постепенно, а диагнозата се поставя при рутинни изследвания. Характерни симптоми са отпадналост, силен глад, изпотяване, главоболие (вследствие на преходна хипогликемия), хипергликемия, глюкозурия, полиурия, полидипсия, кожни прояви и други.
Поради хипергликемията се повишава секрецията на инсулин. Това води до хиперинсулинемия. Хиперинсулинемията от своя страна се бори с инсулиновата резистентност. Настъпва обременяване на Лангерхансовите острови, хиперплазия, дегенерация и апоптоза на бета-клетките. С настъпването на апоптоза на бета-клетките, диабет тип 2 е инсулин-зависим.
Често захарният диабет протича и със съпътстващи нарушения – затлъстяване, хипертония, дислипидемия или т.нар. Метаболитен синдром или Синдром Х. Повишава се възможността за развитие на атеросклероза, което крие сърдечно-съдов риск. За поставяне на диагноза Захарен диабет са необходими следните лабораторни критерии:
гликиран хемоглобин ≥ 6.5%
кръвна захар изследвана сутрин, на гладно ≥ 7 mmol/l
случайно изследвана кръвна захар със стойности ≥ 11.1 mmol/l
кръвна захар изследвана 2 часа след орален глюкозо-толерантен тест ≥ 11.1 mmol/l
Източници:
1. Ангелова П., Лекционен курс по патофизиология, Медицински факултет към СУ "Св. Климент Охридски".
2. Лолов Р., Д., Митков, Патологична физиология, 1999.
3. Стойнев, А., Патофизиология, 2015.
4. Херолд Г., Вътрешни болести, 2000.
4. Color Atlas of Pathophysiology 1st edition by Stefan Silbernagl, Florian Lang, Thieme.
Comentarios